*3*

Аз и Мег се прибрахме в 4:30 и веднага заспахме.На сутринта имахме ужасно главоболие нищо, че и двете не бяхме пили много.Събудих се с мисълта за  Натаниел.Припомнях си разговора ни милион пъти. Разговор ли ?! Бяха само няколко думи на кръст, какъв разговор ?! Най-вероятно той вече не ме помнеше. Излъчваше такава незаинтерасованост, а аз глупачката мисля за него.Та аз не го познавах.Какво, за бога очаквах ? Той беше поредното момче,което най-вероятно щях да забравя на третия ден. Изгоних го от мислите си.

-         Искаш ли аспирин ? – попитах Мег а тя ме погледна сякаш току-що й бях спасила живота.

Стояхме и мълчахме под завивките около 30 минути.

-         За странника ли мислиш-накрая Мег прекъсна тишината, на коята така се радвах.

-         За какво говориш ?

-         Как за какво ? За Нейтън.

-         Нейт !

-         Ооо значи си му запомнила името – защо ми трябваше да я поправям – Какво има между вас?

-         Нищо! Как може да има нещо, като знам само името му.

-         Но искаш да знаеш нещо повече, нали ?

-         За бога , Меган стига си ми говорила за него. – ядосах се

-         Добре де. Извинявай.

-         Хубаво.

Точно така, между нас нямаше нищо.Дори не можехме да се наречем познати.

След още 1 час тишина станахме,облякохме се и закусихме.Нямахме планове за деня,затова изтеглихме филм, отидохме в хола и го пуснахме.Филмът се казваше „С дъх на канела” . Беше по романа на Никалъс Спаркс.Чела съм почти всичките му книги.Не мога да отрека, че любимата ми е „Последната песен”.Препрочитала съм я стотици,хиляди пъти.Този човек несъмнено си го биваше.Приятелите ми се чудеха, защо чета.Отговарях им просто с думите „ Защото ми харесва”.Но беше нещо повече от това.Книгите ме изпълваха.Те ми помагаха да избягам от реалността.

Когато отварях някоя книга имах значение само аз.Когато бях на 13 почнах да пиша.Взимах тетрадката и измислях мой собствен свят.Никога никой не бе виждал написаното от мен,дори Мег.

  Филмът свърши, а аз и Мег плачехме, като малки деца.После плачът се превърна в смях.Обичах,когато става така.

-         Добре.Стига драми. – казах,смеейки се – Трябва да се оправяме за довечера.

-         Съгласна съм.

 Оправяхме се 3 часа и накрая в 20:30 бяхме готови.Тръгнахме към центъра.Дали щях да видя Нейт? Това беше единственото нещо, което ми се въртеше в главата.Не знаех защо изобщо ме интересува.Той беше просто един непознат. След като си припомних всички пъти, в който съм била наранявана го изгоних от мислите си. Не биваше още някой да ме разбива на пърченца.

-         Какво ще кажете тази вечер да отидем на Дървото ?

-         Добре, но защо не каза по-рано – попита Джорджина – Трябваше да си вземем бански.

-         Е, все още може да вземем колата на Скот и да ги вземем .

-         Какво ? Моята кола ? Забрави никой няма да кара колата ми . Особено ти, Изабел. Не помниш ли какво стана последния път.

-         О, хайде де. Знаеш, че се промених. Пък и сега не съм пипнала алкохол.Моля те ! Отиваме за 10 минути и се връщаме.

-         Из… а ако пак направиш някоя глупост и този път изобщо не се оправиш? Или пък ако вашите разберът?

-         Знаеш, че няма да разберат. И колко пъти трябва да ви кажа,че тази случка няма да се повтори.

-         Хубаво..ако до 15 минути не сте тук ще те удавя като стигнем до Дървото!

-         Страшен си ! Обичам те ! – целунах го за благодаря и тръгнахме към колата.

Дървото беше.. ами дърво, разбира се.Голям вековен орех,който беше на брега на реката.Лятото често се събирахме там.Седяхме по цял ден и дори спяхме там.Открихме това място когато бяхме на 12-13 години. Никой друг не знаеше за него.За случката с колата на Скот ще разкажа по-късно.Взехме банските, но у Джорджина ни разпитваха 10 минути и разбира се закъсняхме.Бяхме при момчетата след 25 минути.В далечината чух Скот да се провиква.

-         Казах ти какво ще стане ако закъснеете, нали ?

-         Стига Скот. Родителите на Джо ни разпитваха 2 часа.

-         Не ме интересува. Ще си го получиш!

В 21:25 стигнахме до Дървото. Чак тогава забелязах, че Майк не е тук.Най-вероятно беше с техните.Не обърнах голямо внимание на това. Облякох си банския, постелих си кърпата под дървото и оставих китарата си на нея.

   - Ей, малката, сега ще си го получиш! 

   - Скот,моля те, недей !

Но той сякаш не чу какво му казвам.Вдигна ме и ме хвърли във водата, а после скочи при мен.

-         Помолих те…

-         А аз те предопредих.

Скот си беше такъв.Луд, непокорен, забавен, понякога дразнещ, но много добър приятел.Косата му беше руса,почти бяла.Очите – много тъмно кафяви. Беше висок и много красив. С него имахме известни спомени и то много спомени. Но всичко приключи и много се радвах, че си останахме приятели.

-         Аз излизам.

-         Да не би да измръзваш  ?

-         Малко много.

-         Добре… след малко и аз идвам.

Увих се с кърпата.Чувах как зъбите ми тракаха.Помнех водата много по-топла.Вероятно,защото никога не сме се къпали юни месец.

-         Говорих с Майк – провикна се Крис – След малко ще дойде.

Майк живееше в Лондон.Идваше си лятото,понеже имаше роднини в Уелс.Беше голям женкар.Можеше да се каже, че всеки месец ги сменяше.Но беше свестен.

След около 30 минути в далечината видяхме колата на Майк.Не беше сам. Кой ли можеше да е с него?  След като той наближи видях, че в колата е Нейт.Но как…та те не се познаваха?

-         Из – вече чувах подигравателния глас на Мег – Виж кой идва,

-         Но как е възможно, за бога.От къде се познават? И защо изобщо го е довел на нашето място?

-         Да и сега ще кажеш, че не се радваш…

-         Всъщност – няма.

Слязоха от колата.

-         Хора, това е братовчед ми- Нейт.

Братовчед ли ?! От кога има братовчед, който не познаваме.Засрамих се и усетих как всичко в мен се изчервява.Сякаш отново бях малко момиченце,което се запознава с децата в детската градина.Нейт се запозна с всички и когато стигна до мен каза :

-         С теб няма нужда да се запознаем.- и ми се усмихна… имаше прекрасна,удивителна, уникална усмивка.Гласът му беше толкова нежен.

-         Как така се познавате ? – Крис и неговите неудобни въпроси.За какво му беше да пита?

-         Амии..

-         Ами ето така.Просто се познаваме. – прекъснах Натаниел.

Той ме погледна объркано, а аз просто му се усмихнах.Усъзнах, че изглеждам 

глупаво, затова отидох да си взема китарата и тръгнах на накъде.Нямаше 

значение на къде,просто исках да съм сама.Спрях на място, на което нямаше да 

ме чуват как свиря.Свирих половин час и най-сетне довърших песента си.